ШАБЛА, КОРАЛ, РОМАНТИКА…

За морето, любовта и романтиката

Когато става въпрос за море и за романтика, едно е ясно — всичко е позволено. Не много отдавна един обикновен човек, спасител на плажа, ми избистри цялата представа за понятия като почивка, море, плаж, запознанство и разочарование с едно най-елементарно изречение: „Все пак сме на море“.

В първия момент въобще не се постарах дори да направя опит да го разбера, нито да обърна внимание на толкова проста мисъл, но когато преживееш някакво време на морето, далече от грубата реалност и истинския свят, няма как да не стигнеш до заключението, че, ех… все пак сме на море. Малко романтика няма да навреди.

И какво? Ами, нищо. Всичко е толкова ясно, колкото никога не съм и предполагала, че е възможно. А в какво се крият възможността и шансовете, къде е тази граница, която може да те постави в „норма“ и да определи какво трябва или не трябва да се случи? Къде отива моралът, граден през годините от семейство, училище, Църквата? Къде е радостта от живота… в какво се крие щастието?

Всъщност аз родена ли съм, за да съм щастлива или избирам да съм щастлива? Какво за мен са мъжете, какво за мен е алкохолът, от който нямам намерение да се откажа скоро? Толкова много въпроси напираха в мен от толкова много време.

Различно ли е, не е ли…

Сега е толкова различно, толкова е ясно. Отговорът е бил пред мен през цялото време — едно нищо и никакво „Все пак сме на море”. Сигурно вече се питате, мили читатели, защо споделям най-дълбоките си размисли, които съвсем не са толкова вълнуващи. Ами, ще ви кажа защо. Защото все пак сме на море. И това въобще не може да остане само така. Ооо, не… това е гениално! Това е поезия дори. Може да се приложи навсякъде, във всяка ситуация. Например набитото петокласниче от майка си на входа на училището може да получи същият отговор. Представяте ли си? Все пак сме нищо повече от жители на тази планета, но и много повече от „человеци“. И тъй като сме на море, аз имам тен и пясък в косата, реших да разкажа кратка, не толкова увлекателна, но пък моя история.

Преди да започна какъвто и да е разказ, много държа да изясня няколко неща. Аз съм заклет интроверт, не харесвам много неща и не изпитвам радост от живота като цяло… но съм на море. От дванадесет години ходя все на един и същи плаж. Това автоматично означава, че от дванадесет години срещам все едни и същи хора, един и същи пясък, един и същи цвят на морето, дори едни и същи мухи.

За журналиста, Шабла и странната романтика

Винаги съм обичала Северното Черноморие. Ако има някакво определение за рай на Земята, то най-вероятно това ще да е. Бих могла да разкажа много случки от там. Ето например веднъж в Шабла си организирах романтична среща с един от най-известните български журналисти. Беше много нестандартно, всички ни гледаха, аз бях влюбена, а той беше… просто на разходка. Беше красиво и вълшебно, до момента, в който докато се разхождахме изведнъж пред мен се откри чудна гледка. Тате. Баща ми стоеше там, в онова скрито и уж непристъпно за хора заведение, на маса и си беше поръчал риба, салата и бира.

В този момент, докато моят журналист страстно ме целуваше и не даваше пет пари дали ще ни гледат, снимат или коментират хората, просто видях баща ми. Не! Невъзможно е да си представите изражението му. Баща ми винаги е бил много едър и здрав мъж, който е способен да повали трима като него… пиян! Та представете си как такъв татко вижда деветнадесетгодишната му безценна щерка с два пъти по-възрастен мъж от нея. Вече нямаше никакво значение дали е известен или най-обикновен мухльо.

Докато моят приятел се радваше на слава, женски погледи и възхищения от по-възрастните му фенове, аз само виждах как татко се подпира на масата, повдига се леко от стола и ми размахва огромния си пръст заплашително към мен. Главата му се напълни с кръв, очите му изскочиха от орбитите си и мисля, че именно в този момент му побеля и малкия остатък от не побелялата му коса.

Тате официално вече е напълно побелял. Аз се усмихнах лекичко и неловко и единственото, което можех да изрека, беше едно удължено: „Здрасти-и-и!“. Случката, разбира се, имаше неприятен край, но след години много се смяхме. Дори сега, когато си спомням, не изпитвам съжаление за стореното. Впрочем аз никога не изпитвам съжаление. Не знам дали това е правилно или не, а и не мога да имам каквато и да е трезва преценка, защото в момента съм на море. Казват, че тук не е реалност. Аз и друг път съм стряскала и тате, и мама и бабите ми и всички, с които общувам. Но за това ще поговоря по-късно, защото започнах много да се отдалечавам от първоначалната ми идея за този разказ.

Първото море

Първото ми ходене на море беше на три годинки, с мама, тате, братовчед на мама, неговата приятелка (бивша съпруга понастоящем) и други приятели, но не съм много сигурна. Това се случва някъде през ’93 — ’94 година, лятото. Както сами може да се досетите, защото съм сигурна, че моите читатели са само интелигентни хора, това бяха прекрасни времена за отпуска на морето.

Романтика е да няма заведения по плажовете

Нямаше заведения по плажовете (беше забранено), нямаше забучени чадъри в пясъка, Смокиня още беше плаж, Оазис не беше свърталище на сноби, а в Резово и Лозенец точно се зараждаше нудисткото течение в България. Е, много беше модерно и хипарско. Мислили са си, че това е тепърва началото на едни прекрасни години, прекарвани небрежно по плажове и курорти.

Да, представете си, тогава все още имаше курорти за истински отпускари и хора, които търсят романтика. В тези благоприятни лета за екскурзия до морето аз за първи път усетих топлия и мек пясък, който нямаше нищо общо с този от площадките (между другото вече и там няма пясък, защото циганите го откраднаха за лична употреба).

Малките ми краченца стъпваха ли стъпваха, крачеха по мидичките. Очите ми се пълнеха с толкова много нова информация, че свят ми се завиваше. Не бях виждала никога през живота си толкова красиви картини, така съвършено изваяни скали и тази огромна акватория. Всичко ми се струваше извънземно и наистина беше извънземно… извън детските ми представи за красиво и реално. Истинска романтика…

Следва продължение…

Photo credit: личен архив

 

 

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.