Обидата

Ако обидата имаше лице, как би изглеждало то? Какви черти може да има? Какви очи, какви вежди, какви скули? Строго ли изглежда или има мек поглед? Обидата всъщност мъж ли е, жена ли е или нещо съвсем различно, нетипично… естествена ли е или не? Когато става въпрос за нещо толкова истинско, не може да не се запитаме още милиони въпроси и накрая пак ще останем само с нищожните догадки и нищо повече. Има нещо поетично, известна лирика в това да бъдеш обиден. Съществува известна разсеяност, а това никой не може да го отрече, която опиянява обидения и го превръща в своеобразен поет на живота и последвалата го историчност. А всъщност няма нищо интересно в обидата. Най-обикновена емоция и нищо повече, но какво я прави толкова могъща и важна?! Тя е просто една от многото маски на страха, а какво е страхът? Дали не е естествен враг на човека, или може би е приятел? Обидата, породена от страх и несигурност, е един от най-големите двигатели на човешките решения. Да, човешките решения са чудна работа…

Обидата е най-голямата кучка и не съжалявам за думите си. Тя е подвеждаща, подла, но също е и отваряща очи и показваща истината. Именно истината е нужна на човека. Тя превръща „человека” в човек. Всичко, към което се стреми човекът е свещената истина. Но ако е толкова свещена, как тогава ще съдържа в себе си нещо толкова повърхностно като обидата? Всичко това ме кара да се замисля колко влиятелна е тя и въобще не е повърхностна. Представете си само — тя е по-силна дори и от истината, която впрочем е ужасно индивидуална за всеки човек. А какво остава за вселенската истина? Къде отиват божествените и висши сили и закони, които влияят на човешкия вид, че и не само на човешкия, за всичко случващо се, когато толкова очевидно е как обидата печели всяка битка. Всяко живо същество е склонно да се обижда. Със или без причина, ние се обиждаме… ама, така се обиждаме, че дори сме склонни да пропиляваме мечтите и плановете си, само и само да се поддадем на едната обида. Чувството е може би и по-добро от това, което изпитваме, когато правим най-перфектния секс с любимия човек. Вечният поток от енергия, Небесното царство, величествената история и всичко, за което се сетим, е свързано, ръководено и подтиквано не от кого да е, а от самата царица — обидата.

Тя е склонна да ни принуди да повярваме, че няма смисъл в нищо, което правим или сме правили до тук. Но все пак — кой е катализаторът на тази красавица и майсторка в манипулацията? Предположенията тук са много. От богословски, до психологични, стигащи до поетични. Богословите казват: „Демон е.“, психолозите от своя страна: „Това, обидата, всъщност е дело на Ида, изразено в Егото на един човек.“, а великите автори: „Нещо невидимо и прекрасно е това обидата. Съвършена и несравнима с нищо. Сама по себе си, самосиндикален фактор на човешкото битие.“ Аз бих запитала отново — какво в земния живот е толкова важно, че да ни обиди. Това, което ни прави слаби, е чувството на обида в делата на ближните ни, независимо дали са злодеяния или въобще нямат нищо против нас.

А не би ли било още по-романтично, ако всеки път, когато човек се залавя да се обижда, вместо да прощава, както би трябвало да е, да се опита да стига до предела на възможностите си? А границите на това са определени от самата му природа. Това е природен закон или, според Марк Твен — Божествен закон. Страхът от обида и предателство е нещо естествено. Всеки го е изпитвал и в това не само няма нищо нередно, но и би било странно, ако съществува някой, който си мисли, че не е способен да се обиди. Но колкото и да ни плаши обидата, още по-страшно е да си представим човек без обида. Само един смахнат човек би се заел със задачата да се отърве от влиянието на обидата. Но не е ли това една от целите на живота?! Човекът има нужда да бъде подмамен с много хитрост, за да го стори — великото дело да се отърве от тази сила. Особено, когато тя е безпочвена и излишна. Има много хора, да не кажа всички, които искат да се избавят, но отстрани са като кратуни, които отвън изглеждат наред обаче ще се пропукат в момента, в който окажеш натиск над тях. Всеки път, когато ние хората даваме всичко от себе си да погледнем света, виждаме нещо различно и то обикновена няма нищо общо с истината и правотата на обстоятелствата. А няма нищо по-важно от това да съобразяваш ситуацията. То е така — нищо не е същото, но въпреки това си е едно и също. Всеки път, когато видим определен човек, виждаме един и същи човек, но все пак той е различен. Някой, някога е казал, че най-резултатният начин на живот е да живееш като воин. „Един воин може да се тревожи и премисля преди да вземе някое решение, но веднъж вземе ли го, той го следва само и единствено по своя начин — без повече тревоги и размишления, защото той осъзнава, че тепърва го чакат милион други решения.“ Мисълта за обидата обаче не би следвало да влиза и участва в пътя на воина. Тя наистина е сътворена от Егото, а във воинския живот няма място за Его и чувство за собствена значимост. Когато нещата станат неясни, прояснява се пътят на обидата, тогава идва прекрасното възнамерение за укрепване на духа. Силата на волята!  А това е другата кучка — свободната воля. Но за нея ще говорим някой друг път.

В обобщение може да се напишат много неща. Най-разнообразни, най-странни и най-безумни неща. Кой може да каже какво е обидата? Кой може да я спре с такава лекота, с каквато на всеки се иска? Когато се обиждаме, ние сме забелязани от всички, които ни заобикалят. Всеки обича да бъде обиден. Това си е цяла традиция, цяла култура. „Истинският воин знае, че действията му са абсолютно безсмислени и същевременно страшно важни и въпреки това да действа така, сякаш не го знае.“ Контролирана обида. Тя е съобразена и със ситуацията, и с мястото, и с обстоятелствата. Умните хора живеят като действат и не губят времето си в размишления за действията си или какво ще се случи като последствие от тях. Обидата предполага чест, достойнство, семейство, ценности, но ако се замислим в земния живот кой тип хора успява да оцелее по-благоприятно — достойните или хитрите?

Е, нека оставим отворена темата. Нека не изчерпваме всичко с една статия от няколко реда, при това не толкова вълнуващи. Понякога трябва да оставим въображението ни да подейства, за да открием истината.

Фотограф: Емилиан Дечев, vignette3, elephantjournal

 

 

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.