Невидимият влак

Не е лъжа ако кажа, че разбиранията на хората от „старото“ поколение са на съвсем друга планета от тези на „новото“. Защо? Социализъм, липса на вяра, ограничения или точно обратното – ценностна система, изграждане на полезни житейски навици и дисциплина? Когато се замисля защо не се разбирам добре с възрастните хора, винаги стигам именно до този извод – едно поколение разлика (25 години). Ето, например отношението към транспорта. Едно време, за да тръгнеш на екскурзия, до където и да е в България (да, тогава „Слънчака“ още не е бил фактор в туризма, примирете се с това) с влак, се е ставало в пет сутринта с максимум два стегнати куфара, нищо, че влакът тръгва в десет. Странно, нали? Спомням си моята баба как ме е будила в тъми зори, за да стоим на перона като грешници, случайно да не изпуснем влака. Дълго време я обвинявах в небрежност и липса на ориентация, но се оказа, че въобще не съм била права. Влакът за човека отпреди 25 години е означавал нещо. Означавал е романтика, пътешествие, нетърпение да се качиш на огромната машина и да потеглиш по пътищата на родината, мечтаейки за нови приключения. Представяте ли си? Чакали са с нетърпение да си вземат внучето и заедно да създадат един спомен… мил спомен.

Как мислите, мили читатели, сега същото отношение ли имаме към железопътните пътешествия? Или към каквито и да е пътешествия? Сега е важна само крайната цел, достигането до курорта, който единственото, което иска, е да ни вземе паричките, да ни алкохолизира и да не запомним с нищо цялото преживяване. А къде отиде романтиката от това да наблюдаваш зелените ливади, огнените полета, плашещите планини, дълбоките реки, синьото небе, които се откриват като майсторски живопис пред пътуващия? Защо хората се обездушиха толкова? Хора, има свят и извън интернет, извън София, извън Бургас, извън Плевен, извън Враца… има свят извън нас самите.

Сещам се за още един случай, когато трябваше да пътувам с баба нанякъде. Беше пролетно време и баба беше поканена на гости при нейна близка в едно недалечно село, близо до София. За да ми покаже, че има какво да се види в прекрасната ни България, тя реши да вземе и мен, макар, че аз настоявах да остана пред така важния компютър. Дърпах се дълго, без да мога да се аргументирам, разбира се, но тя някак си успя да ме убеди, че ще е полезно да видя всъщност реални животни, реални птици, реални езера и т.н. Когато пристигнахме на Централна гара, тя изведнъж се замечта. Стана и’ някак мило. И знаете ли какво ми отговори – каза, че си спомня първия път, когато ме е завела на гарата и аз съм се изплашила от многото хора, от бързащите и чакащите. От тъжните и от радостните. Толкова любов имаше в очите на баба, че не можеше да не ме докосне и мен… да дръпне най-тънката струна на угнетеното ми сърце. Възрастните хора ги е грижа… на тях им „пука“! Те обръщат внимание на всеки дребен детайл – от солетите, водата и шоколада, до багажа, другите в купето и кондуктора. И нищо не им убягва.

Ние. Хората от „новото“ поколение. Какво знаем ние за истинските изживявания и истински ценно прекараното време? Оценяваме ли всъщност каквото и да е в днешното време? Време на тревоги, неволи, несполуки, вечната липса на пари, вечното недоволство, вечния гняв. Имаме ли любов в сърцата си? И тук любовта не представлява само любов към мъжа ти, а към живота с всичките му елементи. Защото е глупост да се каже, че любовта е различни видове, тя е една. Ако човек обича, той обича – има любов в сърцето си. А тя неминуемо води и до свобода. Сега сме свободни от ограниченията на словото, на морала и на начина на живот. Но свободни ли сме от човешките си форми? От човешките си страсти и желания?

Влакът може да е нищо. Най-вероятно е нищо. Но ние няма как да разберем, докато нещо в нас не се промени. Докато не си отворим очите и не започнем да обръщаме внимание на света около нас. Не е виновно времето… то не съществува за невидимия влак на живота.

Фотографи: Ивайло Петров\ Ivaylo Petrov Photography, Кирил Станоев • Модел: Ванеса Лу

 

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.