Момичето, което говори с… Панайот Панайотов


Читателю, вероятно вече знаеш, че в живота на твореца централно място заемат емоциите. Сбъднатите или несбъднатите желания, копнежи и мечти по нещо илюзорно или дори по нещо съвсем реалистично. Какво ще вдъхнови музиканта, писателя или художника и от къде ще дойде музата не мога да отговоря. Мога само да излагам факти, да коментирам и да те подтиквам да мислиш.

Следващите редове са посветени на един от големите в българската естрада – Панайот Панайотов. След като проведохме първите разговори по уточняването на нашия творчески проект, стана ясно, че снимките и разговорът ни ще се проведат в мистичната сграда на Богословския факултет на Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Тук е мястото да благодаря на декан доц. д-р Александър Омарчевски, инспектор Ивайло Начев и Мария Генева, които направиха преживяването ни възможно и незабравимо.

Първите минути от срещата ни бяха посветени на подготовката за фотосесията, реализирана от екипа на Ivaylo Petrov Photography, чиито главен фотограф Ивайло Петров споделя едни и същи виждания с екипа на VIA MAGAZINE относно изкуството. След като вече имаме подходящи кадри, дойде и време за разговора ми с Панайот Панайотов, който стигна до неузнаваеми предели в искреността си.

Мястото на нашето интервю е Аулата на Богословския факултет. Темата – повече от лично.

Здравей! Не мога да ти опиша каква чест и гордост е за нашия екип, че даде съгласие да застанеш пред нашия обектив и да проведем един приятелски, откровен разговор. Няма как да започна разговора, без да споделя един мой детски спомен. Едната ми баба обожава твоето творчество и често ми пускаше най-лиричните песни. Била съм на три години, когато вече осъзнавах тази нескрита меланхолия и замечтаност в някои песни (в случая това са „Момчето, което говори с морето“ и „Охридското езеро“). Така един ден с баба слушахме тези хитове и аз съм се разплакала и съм казала: „Бабо, много ми е тъжничък“. Не съм и вярвала, че някой ден ще имам възможността всъщност да разговарям с теб. И сега просто трябва да разбера какво е било чувството да изпееш тези изпълнени със смисъл, който днес трудно се намира в музикалното творчество, песни. Текстове като тези няма как да не са преживени лично от артиста.

Наистина ли си плакала? (Смее се…) Всъщност с моите песни искам винаги да придавам енергия. Има един закон при артистите – каквото чувстваш ти, го предаваш и на публиката. Не мога да отнема емоциите на никого. Музиката е много голям океан, каквото и да си говорим. Без да се пудря, говоря от свое лице, но на едни им действа развеселяващо и започват да танцуват, а на други им действа душевно, емоционално и изкарва сълзи. Казва ли са ми, че моите песни лекуват. Чувал съм голяма палитра от мнения за моите песни, което считам е чудесно.

Тори, тези песни са правени в друго време и въпреки това все още са актуални. Просто хората се измениха малко. Изкуствено искат да внушат на публиката, че няма нужда от такива песни. Аз мразя манипулациите. Идва на дневен ред това, че започвам откровено да ненавиждам думите „тря’ се забавля’ме“. Бъркат музиката със забавлението. Читателите трябва да ме разберат правилно. Нямам предвид забавлението, а манипулацията. Ти ще ме разбереш тук. Всички артисти сме чувствителни на тази тема.

Аз съм направил страшно много песни. Имам около 15 албума. Публиката знае, благодарение на „услужливите“ радиа, две-три мои песни. Буквално медията излъчва няколко парчета, а останалите не се знаят. Издават се в албуми, купуват се дисковете, но това нищо не означава. Първо трябва да се чуят по радиото. Трябва да я видиш заснета на клип по телевизията. Скрие ли се един артист, той е вече запечатан… анатемосан. Това е печално.

Казвам всичко това с ясното съзнание, че имам качество да говоря открито и нямам намерение да се разделям с това качество, въпреки че ми е носило негативи много пъти.

Когато правя музика, аз влагам нещо от себе си всеки път. Това е мисията на живота на музиканта в този живот. Когато обаче изгуби инерция, той започва да се дебалансира, да се съмнява в себе си. Драмата е много голяма. Говоря за съвремието. Абсолютно неадекватна музика се излъчва по един безцеремонен начин.

Има нещо вярно в това твърдение до някъде. Трудно намираме посланието в много от съвременните парчета. Разбира се, не отхвърлям творчеството им с лека ръка. И въпреки това няма как да си затваряме очите и да кимаме одобрително, когато очевидно нещата не отиват на добре.

Ето тук водещата влиза в съзвучие с интервюирания. (Смее се…)

Аз правя нещата така, както ги чувствам. Ще те върна отново за момент в съвремието. Преди около месец изпях една нова песен, която се нарича „Не ме докосвай с пръсти“ и е композиция на Димитър Караминков, а текстът е дело на Живко Колев. Тази песен смятам да облека в английски текст. Тази идея ще развия до цял англоезичен албум.

Това е много добра новина! Значи да очакваме нов албум от Панайот Панайотов.

Ще го направя пилотно на английски. Няма да е както до сега – първо на български и след това евентуално и на друг език. Този път искам да опитам нещо различно. Почти го виждам вече.

Това беше и следващият ми въпрос – как през годините се е изменила твоята музика. Как усещаш ти промяната? В какво се изразява?

Ами, ето това е една от промените. Новите песни ще бъдат… мои песни, с моя си глас. (Усмихва се…)Английският език е много комерсиален, той е универсален и лесно смилаем. Диригентът Димитър Караминков, който се занимава с класическа музика и е световнопризнат, ще ми съдейства и с останалите парчета от албума.

Преди 40 години (тази година ми е юбилейна) бях започнал с песни на Том Джоунс, Роулинг стоунс и тъй като не са ми нови тези неща, аз ще направя една ретроспекция за моята публика в образа на концерт. Ще бъде през зимата. Предпочитам да бъде бутиков концерт… това е много еснафска дума, но е най-точна. Не искам да е огромен.

Да те върна назад във времето – първият „Златен Орфей“ 1979 година.

В международния конкурс за изпълнители се състезавахме с чуждестранни изпълнители, аз получих Гран При. Следващата 1980 година в конкурса за „Нова българска песен“ – втори Гран При. Аз съм единственият български певец, който притежава статуетката и от двата конкурса. Българският конкурс спечели „Бащината къща“.

От почти всяка песен звучи тази любов към родното, чувството към България. Явно след като и с група „Лира“ сте обиколили толкова места, ти си избрал да останеш в България. Имал ли си възможност да напуснеш родината и да живееш на някое от тези места?

Имал съм, Тори. Тогава бяха такива времената, преди 10 ноември, човек имаше нужда да избяга, да твори, да прави каквото си иска и т.н. Но така или иначе съдбата ми е пожелала да остана тук. Така или иначе аз съм бил в западния свят, живял съм там. Тогава положението беше съвсем друго.

С тази група „Лира“ ние бяхме на почит. Свирехме евъргрийни, диско, шлагери и дискотечни парчета, които бяха много модерни тогава. Пели сме песни на много черни групи. Пял съм рап, когато тук не знаеха какво е това. Да не пропусна да кажа, че съм много щастлив, защото имам биография. Съвременните певци нямат такива. Те са хванати и поставени на едни такива нестабилни места. Не са се борили за позициите си в музиката.

Това положение наистина е нетрайно и не остава в историята, но пък и вълнуващо за краткия период, в който върхът е златен и блести. И все пак да се върнем на българското родолюбие в теб. Кое кътче ти е най на сърце? Този ми въпрос е вдъхновен от песента „Потърси ме в Родопите“, която ми направи особено впечатление, докато подготвях този материал.

Малко хора я знаят, а тя е много красива песен. И музиката и текстът съчиних, когато бях в колата си и се връщах точно от Родопите. Предната вечер бях в Девин и никога няма да забравя този момент. Това е един класически пример на нежния допир с родината ми. Тази планина предизвика нещо вътре в мен да си запея рефрен, докато пътувах с колата на другата сутрин.

Написал съм една друга песен, която се казва „Дунаве, Дунаве“. Тя е посветена на Дунавската равнина и на река Дунав. Бих искал да ти демонстрирам тези песни, но в момента няма как. Имам два видео филми с тези две песни.

Как намираш положението в страната ни, не само в изкуствата, но по принцип. На къде отиваме и какво ни пречи?

Ами, знаете ли (обръща се към всички в Аулата…) лицемерието чества навсякъде в момента. Казват ми, че съм песимистичен и че трябва да говоря и разсъждавам по-позитивно, но за мен това би било лицемерщина. Не мога да пречупя себе си и да говоря хубави неща за положения в страната ни, когато виждам, че не е хубаво. Това е моето мнение. Разбирате ли? Много е жалко, че законът на лицемерието е хванал всички ни.

Мързелът също е убийствен и е може би най-големият проблем на България.

Казвайки това нещо, подозирам, че в един творец то прозира – отвращението. Доста горчивина събира човек, когато иска да бъде себе си и да бъде откровен обаче нормите, в които ни вторачват, ни правят други хора. От това боли най-много. Кажи ми ако не съм прав.

Интересно е да се наблюдава отстрани един истински творец как изменя нагласите си за света през годините.

Каквото и да си говорим, не е зле човек максимално да остане верен на себе си. Да слуша вътрешното си аз и да знае, че неговата интуиция го води в правилната насока. Човек може да рискува да загази в момента, но по принцип ще бъде прав.

Вече в по-личен план, кой е бил най-трудния период от живота ти?

Най-трудният период е сега… сегашния момент. Нищо не ми липсва, но стените са пред мен. Хоризонтът е затворен за сега, но тези стени са много тънки и може би там ме чака ярко слънце. Ето, не съм песимист. (Смее се…) Аз съм овен, считай, че зодията отговаря на човека в случая.

Интуицията е тънката нишка, която свързва човека със своя Създател. Той ти говори и ти трябва да го следваш. Следвай интуицията!

Намираме се в сградата на Богословския факултет на Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Обстановката е мистична, леко забулена от реалността. Ти вярващ ли си? Какво е отношението ти към Църквата? Какво е Бог за теб?

Да. Нищо не е случайно, убеждавам се и сега. В тази сграда, в това свято място, където сме сега, ние провеждаме този разговор – това не може да бъде и не е случайност. Аз съм вярващ християнин. Вярата у мен няма нищо общо с религията. Бог не е религиозен. Вярвам в своя Създател и знам, че той няма да ме изостави.

Коя черта от себе си цениш най-много и коя би променил?

Тук ме хвана! Аз съм човек на мига, на настроенията, не съм постоянен. Нямам постоянно поведение. Контактувам с хората и каквото ми сервират аз откликвам. Понякога съм досаден, понякога съм меланхоличен, в друг момент съм страшно контактен. Не мога да намеря точката, която разделя тези състояния, а и не искам. Понякога ми създава проблеми тази директност. А има ли нещо по-хубаво от това да си директен? Някои хора просто не искат да чуват истината. Уважавам мнението на другите и нека всички бъдат откровени. А като се замислим, страшно много енергия отнема да лъжеш.

С какви хора обичаш да общуваш?

С такива, които се вълнуват. Безразличието към съществуването убива. Предпочитам или да ме обичат, или да ме мразят, но да са съвсем безразлични – това е страхотна обида. Ако искам да обидя някого, аз казвам: „Ти си ми безразличен!“ Те не ме разбират, защото… много рядко ме разбират (смее се…). Това е положението.

Ти наистина си един от най-откровените изпълнители, с които съм разговаряла до сега.

Това интервю е откровено, философско и… не се учудвай ако не е интересно за твоите читатели. Повечето интервюиращи пък искат постоянно да им говоря пикантерии – свикнал съм. С годините свикнах да говоря и да правя неща за интелигентните хора (няма как да ги нарека по друг начин). Обичам всички хора, не мога да го скрия, но, нека си го кажем, сега друг стил надделя над естрадата. Същите хора, които обожаваха „Охридското езеро“, след появяването на „кючека“ промениха себе си. Но те са го носели в себе си. В подсъзнанието им е тлеело нещо и с появата и разводняването на „кючека“ те са намерили повод да отприщят себе си.

Ами, тя, чалгата, е по-лесно смилаема.

Не, не искам да я характеризирам.

Колко надолу може да се пада още?

Може, може. Повярвай ми…

Едно послание за нашите читатели…

…тук ще бъда много тривиален. Здравето е преди всичко. Нека бъдат здрави, за да могат да приемат всички трудности, които животът ще им поднесе.

Много ти благодаря за този разговор! Отговорите, които ми даде, поставиха нови възгледи у мен и нашата публика, но и също така дадоха СТАРТ на много, много други въпроси.

Ами, Тори, оказва се, че аз трябва да ти благодаря, защото някак си ти ми импонираш. Ти ми зададе точните въпроси и ме насочи към важните неща от живота.

Следва продължение…

Фотограф: Ивайло Петров (Ivaylo Petrov Photography) • Стилист: Елеонора Радева

 

 

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.