Михаил Милчев за „Мадам Мишима“, изкуството и човешкото…

Здравей, читателю! Да, ти, който всъщност отделяш време от безценното си ежедневие, за да прочетеш няколко реда, за да задоволиш интелектуалните си нужди. Следващите думи, са посветени на един човек… актьор, който ме плени с уменията си на сцената и от когото задължително трябваше да разбера къде се крие магията на театъра. Неговото име е Михаил Милчев, а пиесата, която ме хвърли в дълбокото на театралния океан е моноспектакълът „Мадам Мишима“, написан от Елена Алексиева.
Но не се заблуждавай, читателю! Това не е поредното интервю между актьор и журналист, а човешки разговор между творец и страничен наблюдател, погълнат от изкуството.
Този ден бе особено слънчев и спокоен, не помръдваше нито един храст и честно казано именно това отпусна напрежението у мен и моя спътник в каузата „Да разбера магията на театъра“ Иван Шишиев. Срещата с Михаил Милчев бе пред служебния вход на Театър „София“, който бе повече от любезен домакин за провеждане на нашето събитие.
Още с влизането в театъра, вървейки по тесните коридори и разглеждайки тайни кътчета, до влизането в камерната сцена, усетих тръпка, че за първи път ще изпълня своя мечта, а именно да се доближа повече не до спектакъл, за който всички пишат и говорят, а до такъв, който… вдъхновява мен.
С влизането в камерната сцена, където стоят самотни декорите на „Мадам Мишима“, сякаш от само себе си притаихме дъх и всички тревожни мисли изчезнаха, потънали някъде в спомена за изпълнението на монодрамата. По молба на Михаил Милчев, беше пуснато драматично осветление, което допринесе до удоволствието да се намираш там, както и до изкушението за миг да си представиш, че си част от тайната на актьорското майсторство…

Мадам Мишима

…И тъй като се намираме пред декора на една от най-интересните монодрами „Мадам Мишима“, няма как да не задам въпроса защо „Мадам Мишима“, кое в характера на героя те впечатли най-много и къде намираш себе си?
Първо ние сме приятели с Елена Алексиева повече от 20 години. Последната година и половина тя беше напълно обсебена от личността на Юкио Мишима – постоянно говореше за него и правеше своето изследване, свързано с неговата личност и особено с неговото творчество. Може да се каже, че тя е влюбена в него първо като писател, после като личност. Само за справка искам да добавя, че това е един от най-великите писатели на XX век. Той е японски автор, два пъти номиниран за Нобелова награда, с изключително странен жизнен път. От една страна той е бил английски възпитаник. Възпитаван е в традициите на западното общество, но в същото време е бил от самурайско семейство и е настоявал за традиционните японски ценности.
Когато Елена приключи с проучването, тя го написа буквално за десет дни. Обади ми се един път и ми каза: „Непрекъснато си мисля нещо за теб. Написах ти едно парче за моноспектакъл“ (усмихва се…) Първоначално като прочетох текста се стреснах, нормално, уплаших се, тъй като той е сложен, философски, с много обрати, освен това ролята е женска, освен това е съвършено непозната за нас култура – Япония, изтокът, различен начин на мислене. Нещото, което много ми допадна в текста на Елена е това, че става въпрос за едно голямо предизвикателство, което представлява много важна тема за мен – защитата на твореца. Защитата на артиста за цялостния имидж, за цялостния образ, който включва и неговия персонален път в живота и неговото творчество, което пък за Юкио Мишима е било творчески ад. Както животът му, така и смъртта му са част от едно голямо артистично откровение и този текст много ме привлече с това, че всъщност е една монодрама за твореца, за нещата, които подтикват твореца, които го движат съответно и в живота му.
Също много ме вълнува темата за любовта и смъртта. Това е основна тема и в европейската култура. За доброволната саможертва, която е предизвикана от такива думички, които в нашия език като че ли са загубили смисъл – чест, достойнство, доблест, героизъм. Доброволното лишаване от живот в Япония и изобщо в източните култура и религия, е точно обратното, което е в християнската доктрина. В християнството е грях, докато в Япония е пътуване до някакви други хоризонти, прераждания и т. н.
Другата много сериозна тема е, че когато един човек достигне своята творческа и физическа душевна зрялост и когато достигне абсолютно всичко, което може да мечтае, като в случая на Юкио Мишима, който наистина е получил всичко, бил е огромна звезда, имал е неограничени възможности – точно това е моментът, в който човек трябва да слезе от сцената. Много е важно артистът да знае кога да слезе от сцената. Кога се доближава до прага на забравата. Както Мишима, така и много други артисти, така и аз се боим от забравата. От това, че пишем с пръчка върху водата, че няма да остане нищо след нас. Свидетели сме на много артисти, които пропускат този момент, когато е време да слязат от сцената и да започнат да се занимават с нещо друго.
Бях изключително впечатлена от цялостната монодрама, но най-вече от способността да запомниш такъв сложен текст. Как се научава нещо такова? Сигурно има някаква форма, която актьорът прилага, за да запомни нещо толкова сложно?
Аз започнах доста от рано. Нещото, което много ми помогна тук беше, че Елена пише така, както аз говоря. Нейният стил, нейната откровеност и оголеност на разказа, движението й в динамиката, са много близо до моя начин на мислене и говорене. Освен това тя беше формулирала много точно и много просто неща, които съм си мислил неведнъж, но тъй като не съм писател, не съм успявал да опиша, да ги уцеля така, както тя ги е уцелила. Някои фрази, някои теми още от първи-втори прочит бяха влезли в паметта ми. Иначе миналото лято бях качил на телефона си текста и непрекъснато го преглеждах. Разделям текста на малки порции, на малки теми. Научавам го от тема, на тема – там, където се влиза в друг разказ, където се сменя посоката на словесното действие, и малко по малко след това реших, че не бива да бързам, защото режисьорът може да реши да съкрати някои неща. Но се оказа, че при доктора по семиотика Елена Алексиева моментът, в който махнеш едно нещо, друго вече не излиза. Всъщност се оказа, че ние махнахме много малко. 24 страници, спектакълът е час и 20 минути. Наистина е трудно и изисква внимание, поради големия обем на текста, всеки път е примиера. Всеки път е трепетно дали ще се сетя съвсем всичко и тъй като аз съм много дисциплиниран актьор, много внимавам да съм уверен в това, което е написано, гледам да не подменям образите и думи със свои. Дори когато ми дойде моя дума, а не нейна, се сблъскват и се получава нито моята, нито нейната (усмихва се…) – нещо по средата. Това води до така наречения лапсус, което не е добро нещо, но се случва. Малко по малко текстът влиза, особено от тема, в тема. Това е едно парче, което се работи ден-два и след това започва да се сглобява, както се сглобява пъзел.
Лично за теб коя е най-силната част от целия спектакъл?
Най-силният момент е предпоследната част – четвърта, когато фиктивният женски персонаж мадам Мишима, обезглавителят на Юкио Мишима, неговият ангел на смъртта, тази гейша, вече е наясно, че тя ще се измъкне (през цялото време тя води диалог с един въображаем следовател, човек, който я наблюдава отнякъде, но демонстративно и натрапчиво мълчи) и когато започва последната част от нейната атака спрямо следователя да бъде убеден той самият да си направи сепуку. Тази част, в която казва: „Аз скоро няма да съм тук. Той си отиде. А от Вас какво ще остане? Печална сянка?“. Това е може би най-силната част – финалният щурм на въпросната госпожа. Както и самият финал, когато падат маските, когато се случва нещо, което сама тя не е очаквала, въпреки че се е стремяла към него.
Общо взето се стремяхме да запазим този равен, линеарен разказ, който е характерен за източния начин на изразяване. Тъй като аз съм доста по-краен актьор, кой знае до какви крайности щях да стигна, ако не беше режисьорът Калин Ангелов, който ме удържаше в тази строга линарност, подбраност на разказа от гледна точка на една азиатска дама.

Вярно ли е, че животът на Мишима се доближава до твоя? Как би определил двата житейски сюжета – има ли прилика между вас или ти си съвсем различна личност?
Това е труден въпрос… Ами, де да се доближаваше моят живот (смее се…) до живота на Мишима. Не, за доближаване не може да се говори, но аз съм също човек на крайностите, какъвто е и той. Също имам много деспотично развито его, каквото е имал той. Скоро станах на 50 години и осъзнавам, че това мое его трябва малко да се посмири, малко да се събере в граници, да отстъпи място на някакви други по-важни неща.
Когато аз попитах Елена защо точно аз, тя много дълго време мълча и накрая каза: „Ами, защото ми се струваш самоубийствен тип.“ (смее се…). Да, приликата е в това, че при мен всичко е голямо – радостите, страданията, любовите, дори най-малките разочарования – всичко е огромно, така е било и при Мишима. Това е нещото, което ни свързва, само че той е гений (усмихва се…).
Можеш ли да кажеш, че това е най-трудната роля, която е трябвало да изиграеш и ако не – коя е?
От гледна точка на чисто технологично това е най-високата летва, която съм си поставял, но това са едни съвършено различни жанр и професионален опит. Аз правя първия си моноспектакъл. Оказа се много самотно занимание, изискващо огромна концентрация, а най-малкото нещо може да ме извади от равновесие. Не мисля, че това е обаче най-трудната роля, от гледна точка на чисто професионално като трудност. Тя е много трудна роля като партитура и физически и изобщо като палитра, но съм играл и доста по-трудни роли. Например имах големи проблеми, два пъти, с Уилям Шекспир. Единият път беше Кросното в „Сън в лятна нощ“. Това е един смешен човек, майстор, който е вдъхновен театрал и който би трябвало да ми е много близък, но ми беше много труден. Също и в една друга Шекспирова пиеса „Напразни усилия на любовта“, където играех лудичкия дон Адриано де Армадо, лудо влюбен в слугинята Жакнета. Изобщо аз имам доста противоречив опит с Шекспир (усмихва се…). Той ми е доста труден, докато Мишима го разбирам доста повече. Този текст ми е много по-близък и по-ясен. Не че трудността с това намалява.
Всички знаем, че за да бъде успешен един проект, трябва да се подбере правилният екип от добри професионалисти. Между вас всички като екип, създал „Мадам Мишима“, имало ли е много дрязги и неразбирателство или напротив – били сте много сплотени? И, за да се получи този краен перфектен проект, правили ли сте много компромиси?
Общо взето не, не сме правили компромиси. Тъй като това е независим проект, тук е мястото да кажа, че благодаря на сдружение „Артсензориум“ за създаването на проекта, на Министерство на културата за финансирането и особено на Театър „София“, който ни прие на моята любима камерна сцена. Аз съм актьор на Театър „София“ 25 години, но това е независим проект, който директор Ириней Константинов реши да приюти тук и аз работих в пълен комфорт. Всички служби са мои приятели, всички осветители – работих в пълен уют, защото всичко ми е познато. Режисьорът Калин Ангелов ми помогна изключително много. Неговата режисура е много деликатна, много фина. Дори когато има нещо, което иска да ми каже много важно, ако вижда, че това в момента ще ме разклати, ще ме фрустрира или ще ме разсее, той не ми го казваше веднага. Изчакваше ден-два, но винаги ми го казваше. Той има този деликатен подход. Никола Налбантов пък е сценограф, който е гениален в професията си. Още от първото нещо, което видях на компютър като декор и костюм, до стикерите с датите, всичко му беше абсолютно перфектно. И доц. д-р Александър Илиев, който много ми помогна от гледна точка на източната пластика. Има много неща, които са поставени от него като жестове, движения. Всички те значат много определени неща. Общо взето всички работим чудесно заедно. Елена беше склонна да приеме най-различни предложения относно съкращения по текста, въпреки че наистина не се наложи. Хората казват, че много хубаво не е на хубаво, но ето – факт! Работихме много приятно и се радвам, че публиката го оценява.
Интересно е обаче, че се оценява повече неизкушената публика, която не е свързана по никакъв начин с театъра, отколкото изкушената, да не говорим за критиците и литературите, които не знаят какво да кажат относно спектакъла. Докато хора, които ходят редовно на театър, бяха разбрали много повече неща. Този спектакъл завършва с отворен край – не дава отговори, не дава рецепти, а задава много въпроси. Много хора не успяха да разберат някои теми – професионалисти, което за мен беше странно, защото все пак този спектакъл се цели към една публика, която е четяща.
Мадам Мишима

Не мога да не те върна по-назад в детството. Кой е първият спомен, свързан с актьорското изкуство, който вероятно те е и запалил? Как започна всичко?
Всъщност беше киното. Бях на шест години, когато баба ме хвана от улицата, където играех и ме заведе на прослушване за български игрален филм в двора на френската гимназия. След това ме взеха във втори филм. След това ме взе Лиляна Пенчева за един много готин български детски филм „Задачи с много неизвестни“, който се снима два месеца в Пловдид с още много деца. След това последва „Преди всичко човек“ и още осем филма. Като дете бях звездичка (усмихва се…).
Първият сблъсък с театъра беше, когато завършвах снимките на „Синята лампа“. По това време едно дете, което играеше в спектакъла „Бояна“ по Йовков се разболя и аз го заместих за половин сезон. Така че моят избор какъв ще ставам беше решен, още когато бях съвсем дребен и никога не съм имал никакви дилеми относно това.
Казваш, че си човек на крайностите. Кое е било най-крайното нещо, което си правил в името на изкуството?
Не мога да кажа… най-крайното е жертването на целия ми личен живот. Моят живот и работа са тъждествени. Целият ми личен живот е страдал покрай работата в театър, а от това по-крайно здраве му кажи. Но се е случвало например с режисьора Бойко Богданов, с когото съм работил повече от осем години и в Театър „София“ и в „Сълза и смях“, да сме стигали до много големи крайности – до загуба на глас от репетиция, от опити за особено звукоизвличане, търсейки и опитвайки с гласа си някои неща, които са почти невъзможни. Тялото ми е страдало много често от опити, които съм правил, с цел да постигна някакви пластически форми, които ми се е струвало, че аз изобретявам, а след това съм ги виждал вече изобретени и се е оказвало, че откривам топлата вода…
Ако можеш да върнеш времето назад би ли изживял всичко отново?
Ако кажа обратното би прозвучало сякаш съжалявам за това, което съм направил. Не, не съжалявам. Бих се върнал обратно по този път и бих поправил дори някои грешки.
А би ли напуснал България, за да участваш в по-големи театри и проекти, на по-хубаво място, с по-грамотна публика? Способен ли си на това?
Да на пусна не. Опитвал съм, живял съм в Норвегия, но не става. Не е за мен. Но да работя с колеги в чужбина в голям театър, може да не е голям, но с добра трупа, с хора с различен опит, с различни разбирания и мнение – това с най-голямо удоволствие бих направил. Винаги съм готов, ей сега да стана и да тръгна.
Значи ли това, че си работохолик или просто желанието за творчество надделява в твоята човешка природа?
По-скоро второто. Работохолик, да, като започнем да работим ние артистите сме от малкото хора, които постоянно искат да работят. Когато работата стане повече започват да се оплакват, но моментът, в който спрат работата, искат на третия ден отново да започнат нов проект, нов спектакъл, ново предизвикателство. Разбира се, мога наистина да работя по 12 часа, без да се изморявам, ако задачата е наистина интересна. Ако с моите партньори и режисьори говорим на един език, мога да не седна. Чак пък като някои режисьори дето и до тоалетната не ходят… не съм като тях. Но пък мога да се заплесна така, че въобще да не разбера как е минало времето и да си мисля, че е 18 часа вечерта, пък то да е станало 23:00.

Според теб театралното изкуство развива ли се нагоре или върви надолу? Каква е истината? Ако има проблем – какъв е и от къде идва?
Истината не знам каква е обаче мога да кажа да са живи и здрави всички млади хора, които опитват да правят независим театър. В момента ако има някакви постижения, които се движат сериозно нагоре, изразявайки се в откриване на нови форми и на нов език, това са хората, които неуморно за без пари работят в алтернативни пространства и винаги там е била динамиката – там са били новаторството и откривателството. За съжаление, в театрите стана, така че приходите станаха основно правило, алфа и омега, а българското общество не е много театрално образовано. В Малък градски театър директорката беше направила университет за зрители, където говореха и изиграваха „а“ и „б“ на театъра, за да може като ходят, наистина да се наслаждават, а и да искат въобще да ходят. Като цяло хората се върнаха в салоните.
Мадам МишимаКъде се корени проблемът?

Проблемът се корени в това, че чисто репертоарно театрите много трудно правят баланс между комерсиалните заглавия и качеството, стойността на един продукт, на един текст, защото от една страна салоните трябва да бъдат пълни, тъй като театрите се издържат от това, а от друга страна не трябва да се правят художествени компромиси. В момента един от най-големите проблеми е намирането на текст, който да бъде сериозна литература, но и да бъде забавен. Питал съм колеги, които са пътуващи артисти, които много пътуват из България, и те казват, че хората най-много искат да гледат трагикомедия. Хем искат да се смеят и да се забавляват след усиления труд, който полагат за не много пари, хем пък искат и да състрадават по някакъв начин. Това разкрачване между пълненето на салоните и художествена стойност на текста и изобщо на спектакъла, е корен на проблема. Хората обаче започнаха да гледат съвсем по-сериозни неща. Вече се чудим каква е логиката на публиката, за да гледа това или онова. Но наистина тия хора, които работят в театралните пространства са моторът и животът на театъра – нещото, заради което театърът върви напред.
За бъдеще вашият екип, създал „Мадам Мишима“, обмисля ли нов проект или в момента цялото внимание е насочено към разпространението на „Мадам Мишима“?
В момента се занимаваме основно разпространението, това е така. Има още една монодрама, написана от Елена, за да излязат три в един сборник. Все още няма да издавам коя е и каква е (усмихва се…). Първата е „Глас“, която Ивана Папазова прекрасно изигра в Пловдивския театър, втората е „Мадам Мишима“ и има трета, която ще се включи в трилогията. С Калин Ангелов сме работили друг спектакъл тук в театъра – мюзикълът „Скачай“ със същия сценограф. Но тъй като сдружението „Артсензориум“, създавайки проекта за „Мадам Мишима“ мина през всичката бюрократщина, защо да не опитаме отново да минем по същия път с нещо ново.

Кои са вдъхновенията ти като актьор? Български или чуждестранни артисти?
Имам си доста вдъхновения. Има много млади артисти, които ме радват много. Например Захари Бахаров и Снежина Петрова са много добри, допада ми начинът им на работа. От възрастното поколение пък големи за мен са Руси Чанев и Вальо Ганев. Даже първо се обърнах към Ганев за режисьор на „Мадам Мишима“, но той беше много зает тогава. От чуждестранните артисти – не си падам много по захаросаните звезди. Гледам европейско кино и в момента най-любим ми е Кристоф Валц, който е една от най-вълнуващите фигури в момента. Човек ако има интерес и иска да се учи от някого – има от кого.
Какво е мнението ти за българските сериали?
Много е хубаво, че започнаха да се правят. В края на краищата това много промени пазара на нашата професия. Хората се върнаха в театрите, заради сериалите, защото установиха, че много от хората, които играят в сериалите, всъщност играят и в театър. В момента много от спектаклите, които имат по една звезда от сериалите, все още пълнят салоните с публика. Чудесно е да се прави българска кинопродукция, вместо да се купуват евтини турски и латино продукции. Много е добре, че актьорите и екипите имат работа, учат се повече и нещата им стават все по-добри. Този процес не бива да бъде спиран от телевизиите, защото един такъв продукт е скъп, но е важен. Ако се разглежда само икономически, няма да стане. Много по-лесно е да се купи нещо евтино индийско например, но тези нашите неща са скъпи и ценни. Още Пенчо Славейков е казал, че театърът не е нещо, от което се печели. Театърът е народоугодно дело, също както болницата и училището. Никой не трябва да си прави илюзиите, че се печели нещо както от училището, така и от театъра. Но в образование държавата инвестира и същият този Пенчо Славейков казва, че държава, която подкрепя и поддържа своя театър, наистина знае какво върши. От тази гледна точка е много хубаво, че напоследък излязоха много български автори в театъра. Тази година са поставени вече десет нови пиеси. В София има ежегоден конкурс за пиеси и в театъра се получават по 150-200 пиеси, които са, разбира се, много различни като качества, но количеството го има. Това е факт.
Същото се отнася и до българските игрални филми. Крайно време е да се направи един национален фонд за киното, за да може то да се върне на тези нива и като количество, и като качество от преди 30 години, когато се правеха по 15-20 филма на година. Сега това е немислимо.
Що се отнася до моето участие в сериали – аз съм участвал в почти всички. Не бяха много големи задачи, но пък се появих навсякъде. Сега пак очаквам да се случат нови неща.

Малко по-философски кое е по-важно: усилената работа или огромният талант?
За успех трябва първо късмет, който явно е някаква основна величина (усмихва се…). Ами, ще се опитам да отговоря като цитирам великия композитор Ференц Лист. Той е казал, че всъщност онази извивка в китката на пианиста, когато завършва своята музикална фраза, е точно талантът, който прикрива онези стотици часове свирене. Да, талантът е Божията искра, но нашата работа изисква изключително много гледане, четене, самовъзпитание, поддържане на идеална физическа форма, работа с гласов апарат, артикулация, правоговор… много четене. Това е работа, която трябва да се свърши вкъщи, защото когато се съберем в театъра вече работим по много строго определени задачи. Така че при нас човек колкото и да е талантлив, ако не свърши цялата тази работа, няма как да се получи.
Значи трябва и една много сериозна дисциплина.
Много сериозна! И мотивация…
 …Макар това да е краят на сегашния ни разговор, нещо в лиричното и леко меланхолично излъчване в погледа на Михаил Милчев ми подсказа, че има още много какво да се говори за изкуството, което приема различни образи. Както и в „Мадам Мишима“ днес по-скоро зададохме още много въпроси, скрити в драмата на човешкия живот, отколкото да отговорим на въпроса къде е магията. Търесенето продължава…
Мадам Мишима
 Фотограф: Иван Шишиев (автор на Етюд-и-те на София)

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.