Каква литература е най-подходяща по време на път

Такава, която да те разпуска, докато пътуваш. На шега, на майтап – фактите са си факти. Никой не би седнал в купето, тръпнейки да разтвори страниците на „Вечният съпруг“ на Достоевски (освен Барахир), или пък Никос Казандзакис (няма да назовавам лицето, което е способно да го направи, ха-ха). И сега сериозно.

Няма да забравя часовете по литература преди няколко години в моето училище. Освен, че бяха атрактивни като стил на преподаване, те бяха и изключително полезни за мен. Ето например един разказ на Иван Вазов, който описва построяването на първите български железопътни линии като началото на едно ново време, една свободна България 0 „Дядо Йоцо гледа“. Не е никак зле от време, на време да препрочитаме българските класици. Горещо препоръчвам тази практика не само заради отговорността, която носим и която сме поели към родителите си, дали всичките си сили, за да ни изучат, но и защото със сигурност ще попаднем на нещо интересно и развлекателно. Неслучайно в следващите редове държа да обърна внимание изцяло на българската литература. Обърнете и вие внимание. Може заедно да помогнем на някой да промени мирогледа си и да се върне към корените си. Ето и аргументите, които ми помогнаха да стигна до този извод.

Железният път в „Дядо Йоцо гледа“ се свързва в мислите ни с понятието за свободна България, както вече споменах. За дядо Йоцо това е нещо велико, могъщо… българското му се струва вече велико. Строежът на железницата му говори с гърмежа си за идването на новото, на надеждата за по-светло бъдеще. Понеже той не бе видял железница, в неговото въображение я изрисуваше като огромен, крилат змея, който „пуща“ пламък от устата си, бучи и реве, хвърчи с невиждана сила в планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободната България. Вазовият разказ е обраснал през годините с много критически прочети, които са част от неговата литературна история и „обременяват“ всеки нов опит за интерпретация. Сред основните тези, които ни интересуват в случая, е тази за травматичното разминаване във Вазовото творчество между родината и държавата. Проблемът е, че родината, чиито образ конструира Възраждането, е „робска“ – робството е историческо обстоятелство на нейното измечтаване, а държавата (Новата земя), която е свързана със свободата, е постоянен източник на недоволство, защото настъпващата с нея епоха на индивидуализма и отчуждението, разпада единното, обединено от освободителния идеал на национално „тяло“. И в този ред на мисли, образът на дядо Йоцо подозрително много прилича на образа на „непорасналия“ народ дете.

Друг български автор, който заслужава да бъде препрочетен (а за много от младите хора – прочетен за първи път), е Елин Пелин.

В периода, през който Елин Пелин твори, основната тема е темата за селото. Както сами се досещате, тази тема продължава да бъде основна в злочестото българско общество, под една или друга форма (или както на практика се оказва – във всички сфери и форми). Умишлено няма да ви препоръчам конкретна творба, защото е невъзможно да се избере един от хиляди бисери. Моят личен фаворит може да се каже, че е сборникът „Под манастирската лоза“. Въпреки, че Елин Пелин не е първият писател, описващ „селската“ реалност, независимо от етикетите, с които са го свързвали (селски разказвач, художник на българското село, майстор на късия разказ и т.н.), той пише като модерен автор и не е от авторите от старото поколение. Пелиновото село не е обект на етнографско описание, а цял изящен културен комплекс. Героите му обикновено прекарват делниците си в изтощаващ, къртовски труд, борба с природата и чисто човешки неволи. Не знам за вас, читатели, но аз почти не виждам разлика в днешно време. И все пак, разказите на Елин Пелин остават свежи, лековати, понякога трогателни, но изключително забавни.

И накрая, но не на последно място, ще ви препоръчам още един българин творец – Никола Вапцаров. Интересното при него е, че творбите му разполагат с международна известност, далеч надхвърляща тази, на който и да било друг български поет, включително и на Яворов и Ботев, основателно признати за негови учители. Вапцаровата лирика е съхранила своята жизненост през десетилетията и до днес се чете спонтанно и без необходимостта от институционните принуди на образованието. Всичко това поставя въпросите за съхранената виталност и за широкия адресат на неговата лирика, далеч надхвърляща границите на родното. Никола Вапцаров е идеално четиво по време на път с влак, защото успокоява душевното състояние на читателя, особено този, който умее да цени поезията. От друга страна неговите творби поставят на изпитание както съвременната критика, така и образователните институции. Очевиден е източникът на проблема – Вапцаров изповядва идеологията, която, основателно или не, се схваща като исторически съкрушена и философски отхвърлена. Убеденото вярване в комунистическата идея, след чиято революция да възтържествуват нейните сила и право да промени света в равноправие, благоденствие и хармония, се оказва провалена. А оттук всички знаем какви са били последствията, които и до днес се налага да търпим.

За българската литература мога да кажа още много неща, но не искам да губя интереса ви, затова ще спра до тук. Поне вече съм сигурна, че не ви липсват идеи за четиво по време на път.

Фотограф: Кирил Станоев • Модел: Христина Тушева

 

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.