ИЗГУБЕНИ В ПРЕХОДА

През далечната 1989 г. в България започва т. нар. преход от комунистически към демократичен модел на управление. Цели 27 години по-късно все още не е завършил. Въпреки че страната е пълноправен член на Европейския съюз и НАТО и по-голямата част от българските граждани са прозападно настроени, възприемат и се самоидентифицират с европейските демократични ценности, на лице са и сериозни вътрешни проблеми. Като една от най-съществените причини за нереализираните реформи, вече четвърт век, следва да се посочи и начинът, по който започват промените в България. За разлика от други държави, които са част от Източния блок, където преходът започва от долу нагоре (като примери могат да се посочат Германската демократична република, Полша, Унгария), т.е. под силен обществен натиск, в България той се осъществява от горе надолу – по-скоро като вътрешнопартиен преврат, без каквито и да е граждански демонстрации. В периода преди 1989 година, в България няма изявена критична маса, която да се противопоставя на комунистическата власт, няма и граждански инициативи като унгарските студентски протести от 1956 година. Следователно може да се каже, че преходът към демокрация започва от върхушката на Българската комунистическа партия, а не от граждански натиск за прокарване на демократични ценности и нов модел на държавно устройство.

Начинът, по който се осъществява българският преход, следва да се разгледа като причина за сегашното възприемане и оценка на прехода от българските граждани. Липсата на активно гражданско общество и изявена критична маса очертава пътя, по който се реализира българският преход. Промените в държавата не започват на базата на възприети от обществото демократични ценности, което очертава последвалото развитие на прехода и е сред основните причини за днешните възприятия, оценка и обществено мнение за този процес в най-новата история.

Данните от всякакъв вид обществени допитвания 27 години след демократичните промени в България сочат, че общественото мнение за прехода е подчертано критично.

Липса на гражданска ангажираност към обществено значимите въпроси, съчетано с липсата на ангажираност на образователните институции, с проблемите на комунистическия режим и прехода, заедно с политическите манипулации и смяната на дневния ред от политиците, неминуемо води до „информационно затъмнение“. На лице е разделение в обществото, провокирано от дадени политически партии, водени само и единствено от чисто партийни интереси. Това обуславя и липсата на широк консенсус в обществото за наистина важните въпроси. Така се стига до неосъществените реформи в ключови обществени сектори, което води до криза в доверието, както към политическите партии и лидери, така и към институциите, за да се стигне накрая до цялостната критична оценка на обществото за прехода като цяло.

Тоталната незаинтересованост и незнание на младите, в областта на обществено-политическия живот в близкото минало и в настоящето е съществен проблем, който може да се обясни като следствие от поведението на предходното поколение – когато то е лишено от демократични ценности, политическа култура и гражданска ангажираност, които да се превърнат в „двигател“ на българския преход, следователно те не могат да ги предадат на следващото поколение, защото не са техни носители.

Като причина за незнанието, може да се посочи и абдикацията на образователните институции и липсата на дебат в медийното и публичното пространство за периода 1944-1989 година. Тези две причини са принципно важни, но и подвластни на гражданското общество. Логично, ако преходът се изгражда от долу нагоре, както в другите вече споменати страни от Източния блок, отношението към комунистическия режим би следвало да е различно – критично и да не се отдава на забрава, както става в случая с България. Следователно като първопричина за липсата на публичен дебат по въпросите, свързани с комунизма и прехода и не застъпването им в учебния материал, се явява отново, начинът, по който започва преходът в България. Когато го няма гражданското общество в основата на прехода, не може да се очаква от дейците на комунизма, да поставят в общественото пространство дебата за неуспехите и престъпленията му.

Винаги, когато се анализира общественото мнение в България, на преден план излиза дилемата, съпътстваща целия преход – сигурността срещу свободата. Или кое от двете е по-ценно за българските граждани. Анализирайки общественото мнение, се вижда, че чисто битовите определения взимат значителен превес над ценностите. Работата за всички, сигурността и спокойствието се оказват далеч по-важни за обществото от основната демократична ценност – свободата. Т.е. при по-младите тя не се възприема като демократична ценност, а като даденост, защото не са живели в условията на комунистическата цензура, докато при по-възрастните свободата не е съществена ценност, защото не е извоювана от гражданското общество, не е била обща ценност, за която да се борят в периода преди 1989 година, както в Унгария като пример отново и през 1956 г. и през 1989 г. Сякаш българското общество 27 години от началото на промените, все още не е дораснало, в голямата си част, за да осъзнае ценностите на демокрацията.

Фундаменталният проблем на българския преход е провалът на върховенството на закона, неефективните и корумпирани институции. Този проблем олицетворява провалените надежди на обществото България да се превърне в свободна, справедлива и икономически просперираща държава. Разбира се, тези провалени надежди и проблеми на прехода, отново са обвързани с липсата на активно гражданско общество и мобилизирането му за обществено значимите проблеми. Обществото не е в състояние да се обедини в исканията си за реформи, което позволява на политическите сили да манипулират и изместват общественото внимание от значимите въпроси към междуличностни и между политически противоречия. Избягват се съществените проблеми и се заместват с еднодневни скандали. С течение на времето се насажда всеобщото мнение, че нищо не зависи от обществото и политиците определят дневния ред, което е тотално обърната конструкция на демокрацията. Постепенно се изгражда образът на „безнаказаните“ политици и обикновените граждани като между тях има огромна пропаст.

В заключение, може да се каже, че цялостната отрицателна оценка на българското общество за прехода идва оттам, че той се осъществява по грешен начин още от самото начало. Липсата на активни граждани, провокирани да действат колективно за постигане на обща цел – демократичен модел на управление, бележи цялостния провал в общественото мнение за 27-годишния период. Преходът не се осъществява по естествен начин от долу нагоре. Липсата на активно гражданско общество и политическа култура, върху чиято платформа да се постигнат промените, обуславят прехода да се извърши в голяма степен от дейците на бившата Българска комунистическа партия, понастоящем Българска социалистическа партия. Това е причина за забавянето на Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен и липсата на лустрация (политическа практика, състояща се в законова ограничаване на правата на лица, избирани по професионални, партийни, религиозни или други признаци), които се явяват като основен проблем на българския преход, водещи след себе си до ширещата се корупция и липсата на адекватна реформа в съдебната система. Без върховенство на закона няма как да се очаква да се постигне справедливо и проспериращо икономически общество. Насажданото разделение в обществото от политическите сили му пречи да се мобилизира и да насочи усилията си към важните въпроси от политическия дневен ред. Гражданите не се приемат като едно цяло, няма го схващането за колективност, всеки гледа от собствената си приза и е склонен да обвинява другите, най-вече политиците. Масовото схващане е, че те – политиците, са виновни за провалите на българския преход и почти никой не ги разглежда като функция на пасивното гражданско общество. От самото начало е поставена погрешно конструкцията за изграждане на демокрацията и вече 27 години обществото, в голямата си част, не може да я осъзнае и преобърне. Не може за провалите на прехода да се обвиняват само едни или други политици и политически партии, защото в качеството си на народно представителство, те са функция на обществото. Когато имаме пасивно, безотговорно към колективните ценности и цели общество, няма как да се очаква да имаме отговорно управление. Тотално погрешно е разглеждането на неуспехите на прехода като неуспехи на дадено управление /политик-партия/, вместо като неуспех на обществото като цяло. Както вече беше отбелязано, изглежда сякаш българското общество все още не е дораснало, за да поеме отговорността за своето развитие в собствени ръце, без да разчита на политически лидер – спасител.

Снимки: Интернет

Author: Виктория Десова

Дипломиран политолог на СУ и перфекционист по душа.

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.