Истории с призраци

За последните десет години, в които сериозно се опитвам да навляза в света на свръхестественото и духовното, съм се убедила в няколко сериозни и неоспорими факта. Един от тях, и може би най-важният, е, че „чудесата“ не само се случват, ние хората не само сме главно действащи лица, но и сме първопричината за тях. Истината е, че се опитваме да възприемем убеждението, че ежедневният свят е единствен и съществуването на друг незрим е равно на предположението, че Земята е плоска. Всъщност държа да се върна в началото на статията и да уточня употребата на термините „свръхестествено“ и „чудо“. Избрах тези две думи, с цел да улесня разбиранията на вас, читатели, с уговорки, че въобще не влагам общоприетия смисъл. А сега нека заменим „свръхестествено“ със „събиране на второто внимание“, а „чудо“ – „импровизация“. Нашите сетивни възприятия могат да бъдат развивани с нужните духовни практики или чисто ментална настройка, но не това е акцентът на тази тема.

Преди да стигнем до историите с призраци във влакове, или иначе казано – „призрачни влакове“, нека първо разгледаме няколко интересни и нестандартни разбирания за самите призраци. Всички предложения, които ще изложа по-долу имат едно общо помежду си – за да можем да обхванем всичко свръхестествено, освен огромно въображение, трябва да имаме и достатъчно енергия, която да използваме докато се стремим към него.

Историите с призраци съществуват постоянно и независимо от нашите желание или нежелание да приемем всичко това за истина. Например православното обяснение за тези невидими, но достатъчно притеснителни елементи, е, че това са „поднебесни сили на злобата“, с които не трябва да общуваме по никакъв повод. Древните толтеки пък биха нарекли тези явления „съюзници“, чието обуздаване може да бъде само в помощ на воина. Християнството твърди още, че призраците, като духове на починали хора, няма как да съществуват, тъй като човешката енергия продължава пътя си след смъртта и е невъзможно да се завърне на Земята. Следователно духовете, които някои медиуми твърдят, че виждат, всъщност са сатанински сили, които възприемат човешката форма на близък починал, за да смущават духа на човека, който участва в това преживяване.

Но нека не задълбаваме толкова навътре. Всичко това може да се погледне и от съвсем друга страна – хумористичната. От дистанцията между сериозното и забавното, осъзнавам, че стои „врата към безкрайността“, но все пак считам, че дори тези истории имат своя развлекателен чар.

Призрачният влак от Стейтсвил. На 27 август 1891 година в американския град Стейтсвил, Северна Каролина, се случва нещо ужасяващо, което ще остане в историята като мистична легенда за един призрачен влак. Точно в 2 часа през нощта пътнически влак пада от мост, който е на два километра от града. 25 човека загиват и много други са тежко ранени. Нещастният случай обаче не остава забравен от жителите в този район. Още нещо – те твърдят, че влакът се е превърнал в призрак, който от тогава до ден-днешен взима жертви всяка година на същата дата. През 2010 година бе регистриран съвсем пресен случай с 29-годишния Кристофър Кайзер, загинал на същото място, по същото време и по същия начин. Въпреки всички страховити истории обаче всяка година се организират събирания на търсачи на свръхестествени преживявания, които целят да предизвикат влака призрак. Защо го правят ли? А защо не?

Малките призрачни гарички в Англия. Къде другаде могат да кацнат извънземните, освен в американска пустиня? Е, оказва се, че може да се „забележат“ странни форми на не живот и на европейска територия. Англия може да е известна с музиканти, футболисти, автори и лордове, но не можем да и’ отречем едно – има си своите странни моменти и в призрачните митове. Един такъв например е митът за малките призрачни жп. гари. Някои от тях се намират в: Мерипорт, Дърам, Манчестър, Лондон и много други. Гарите в големите градове могат да се „похвалят“ с много самоубийства, които са повод за скалъпването на истории с духове, призраци, които бродят по платформите, но се чуват само стъпките и т.н. Истинският ужас прелива от малките коварни гарички.

Гара в Мерипорт плаши жителите със среднощните ужасяващи детски писъци и ридания. Легендата води началото си от зловещо семейство с тъмна и неясна история. Докато мама, тате и малкото детенце се разхождали, изведнъж бащата откача и хвърля рожбата си върху влаковите релси. Разбира се, за това си деяние, мъжът бил осъден и обесен.

Източният експрес. Тази история е малко банална, но за сметка на това пък истинска. Мъж ограбил фирмата, в която работел. Заедно с отмъкнатото богатство, мъжът решил да потегли от Амстердам и дим да го няма. Безкрайното му пътуване напред-назад започнало да влияе на психиката му пагубно, не издържал и… сложил край на живота си, самоубивайки се с пистолет. Години по-късно медиум, който пътувал в същия влак имал видение, което било толкова истинско, че нямал и капка съмнение за случилото се. От тогава регистрираните оплаквания от същото видение са безброй.

Е, мили читатели, как мислите? Имаме ли повод да се страхуваме от пътуванията във влакове или това са просто митове и легенди? И все пак, не е ли „по-вълнуващо да не знаем зад кой храст се крие заекът, отколкото да се държим така, сякаш знаем всичко?“

Фотографи: Кенан Мехмедов и Момчил Миков, Кирил Станоев • Модел: Ванеса Лу

 

 

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.