Говори ми тихо, тихо…

[et_pb_section admin_label=“section“][et_pb_row admin_label=“row“][et_pb_column type=“4_4″][et_pb_image admin_label=“Изображение“ src=“https://www.virage-journal.com/wp-content/uploads/2016/03/10703782_851273251572434_8720646944943844380_n.jpg“ show_in_lightbox=“off“ url_new_window=“off“ use_overlay=“off“ animation=“off“ sticky=“off“ align=“left“ force_fullwidth=“off“ always_center_on_mobile=“on“ use_border_color=“off“ border_color=“#ffffff“ border_style=“solid“] [/et_pb_image][et_pb_text admin_label=“Текст“ background_layout=“light“ text_orientation=“left“ use_border_color=“off“ border_color=“#ffffff“ border_style=“solid“]

Не умея да рисувам. Не съм добър фотограф, не разбирам от композиции. Дори не съм талантлив писател. Истинското изкуство обаче мога да разпозная. То е в аромата на разцъфтяващата пролет, в погледа на любящата майка, в неговите пръсти, когато готви, в невинната среща на непознати по улиците, в златистия асфалт на нощна София. Трябваха ми точно десет минути навън, за да се вдъхновя и изпълня с възторг душата си. Замръзналите ми сетива започват да се събуждат със зората на пролетта.

Изкуството на човешката душевност – колко малко ми трябва да обичам и колко много ми коства да се разгневя! Не е ли всеки един от вас така? Защо така упорито се опитваме да приспим природната си доброта? Защо се оставяме да не манипулират и внушават, че сме лоши, разединени и прости? Та ето на, аз самата, която прекарвам всеки ден от живота си в тревоги и непостигнати цели, само за десет минути, не повече, достигнах едни нови висини в чувствителността си.

Разхождайки се в слънчевия мартенски ден, въздухът миришеше на праскови, а това правеше лицата на хората усмихнати и някак по-свежи. Всички бяха красиви. Нямаше нещастие. Дори просяците стояха пред величието на слънцето, чиято липса пресушаваше гърлата ни от жажда цяла зима… българска зима. Стояха нещастниците на бул. „Витоша“ и просто дишаха лъчите. Не просеха, не молеха – живееха. Вървя по-надолу към площад „Света Неделя“ и едно куче ме доближава. Не обичам кучета, но днес избирам да обичам. Дори кучето изглежда благородно. Пролет е…

Вече съм на площада, който без малко събира всички световни култури в едно. Както е било навремето, на чаршията всички се събират, за да продава, купуват, срещат, разменят, търгуват, обичат… Същото бе днес и тук. Поспрях се да ги погледам. Хората идваха и си отиваха, подминаваха ме и не знаеха колко съм щастлива, че съм тук днес. Че съм тук и че съм днес.

Но нищо от това нямаше да има същия блясък и послание за мен ако теб те нямаше. Ако Бог не ми бе показал силата си, пращайки ми теб, който и да си ти. Ти си истинско изкуство, затова не ме питай къде бях и какво правих днес. Ела с мен да пуснем хвърчило. А сега ми  говори тихо, тихо…

Фотограф: Ивайло Петров \ Ivaylo Petrov Photography • Модел: Гергана Гергова

[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.