Фрешът от ябълки, който черешовото момиче изпи

Имаше нещо в онази градина. Особено през горещите късно обедни часове. Ароматът на свежо овощно дърво се впиваше в душата ми, както само може да се прослои нова любов в млади хора. Златото на слънцето огряваше зелените ябълкови листа и нюансите се сменяха и с най-малкото движение на въздуха. Короната на ябълката, формата на крушата, цветът на прасковата… но нищо не можеше да се сравни с вкуса на черешата. Моментът беше перфектен. Можех да остана с часове под звуците на лятото и аромата на череша. Душата ми се отнасяше в други светове. Вятърът се прокрадваше тихо, тихо като крадец през косите ми. Сякаш усещах допира на ръцете му…

Разхождах се там и плачех, а после се усмихвах… от време на време виждах цвета на очите му в листата – същата зеленина и дълбочина, сякаш няма нищо друго по-важно на света. При тази мисъл сякаш изтръпна нещо в мен. Сякаш нещо ме прободе точно тук – между гърдите. Отдавна не бях изпитвала точно това вълнуващо чувство. Тръпката на непознатото.

И в този миг задуха вятър, но не студен – от онези топлите, които не само не те разхлаждат, не само не те изваждат от мечтанията, но напротив – повеждат още по-навътре в непознаваемото. От обрулените клони на една зелена ябълка паднаха няколко озрели плода точно пред мен. Наведох се бавно. Исках да ги вдигна и да ги взема със себе си, но колкото повече се приближавах до земята, толкова повече ми се свиваше сърцето. Нямах никого… нищо на света не ме задржаше тук, освен тази градина, където някога бях щастлива. Където някога имах живот. Където някога тичах между черешите, той ме гонеше, а после стопанинът се опитваше да ни хване разгневен, че сме навлезли в негова територия. Бягахме, а после се криехме да не ни хванат. Смеехме се. Да, тогава все още се смеех от сърце. Днес тази овощна градина не означава нищо, дори за стопанина….

От мъка стиснах ябълките толкова силно, че сокът им потече между пръстите ми. Както някога потичаха сълзите ми между неговите. Разнесе се мирисът на плод, който току-що се е сбогувал с дома си – дървото. Това сякаш ме успокои. Странно ми подейства мъката на плода. Сякаш вече не бях сама в болката си.

Разхождайки се още по-напред, от изтощение и напиращите сълзи, не можех да направя нищо друго, освен да се отпусна под сянката на една огромна череша. Тя ми напомняше на хилядите мечти, които някога имах. Черешките бяха високо по клоните, както бяха и моите желания към Бога. Все не стигаха до Него. Изведнъж до мен, сякаш от нищото, се намери чаша със сок от ябълки. Опитах се да го отпия, но все не утолявах жаждата си. Колкото повече пиех от чашата, толкова по-силно я желаех. Беше страшно, невъзможно да проумея какво бе това.

И тогава се събудих…

Фотограф: Илиан Евтимов • Модел: Тори Алберт

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.