Държавата на билетите

Скъпи читателю, добре дошъл в държавата на билетите! Спомням си вечната фраза, че човек е човек, когато е на път… на път в градския транспорт на нашата мила родина. Реших и аз да участвам в това незабравимо преживяване, което изгражда характера, прави те силен, стоик, калява нервната ти система, грижи се за това никога да не се отпускаш, да си готов за битки и накрая, ако си достатъчно добре подготвен — да оцелееш в този наш автосървайвър. Ей, това не е място за слабаци!

Моканина е казал: „Боже, колко мъка има по тоя свят!“, седейки под жицата. Аз си помислих същото, седейки под жицата на един тролей. Една мила жена търсеше бялата лястовица под формата на билетче. Автоматът я отряза, работил само с левове, а не с някакви си дребни монети, а бе има си принципи. Тя прие това първо свое поражение и отиде при водача на тролея с надеждата, че той ще й подаде ръка… ръка с билетче в нея, но уви. Вместо това той започна да я убеждава, че вината е нейна, а не на машината. Така или иначе, с него тя удари на камък за втори път… или на дърво, не знам! В крайна сметка билет нямаше и не искам да си представям какво беше в душата на тази мила женица, треперейки по време на следващите три спирки да не би случайно да се качи контрола. Надявам се нивото на холестерола и кръвната ѝ захар да са останали в нормални граници, ако въобще са били някога (тя често пътува с тролей по мое мнение).

Моето пътуване продължи по околовръстното в култовия рейс №111. Ако преживееш целия път, заслужаваш медал за храброст, или най-малко поне едно пурпурно сърце. Заплахите там са доста. Често, а може би постоянно, рейсът е пълен със служители на чистотата, или техни роднини, които никога нямат билетче (много е скъпо, а те нямат пари). Освен с риска да обеднееш, трябва да се справиш и с врявата, която е неописуема, все едно си на ромска сватба, ама насила. Ароматът, който се носи, е сходен с газа, който са използвали нацистите срещу евреите. Но стига — в рейс №111 има Wi-Fi.

Когато преодолях и това изпитание и бях вън от автобуса, се чувствах по-стар поне с петилетка, дрехите ми вече не бяха модерни, дробовете ми имаха нужда от кислород. Поех въздух и продължих моето приключение в маршрутка. Мисля, че се возих при новия транспортер (Sorry, Jason). За него нямаше граници. Минаваше отвсякъде, спираше навсякъде, все едно беше сам на пътя. Но пък през цялото време псуваше всички, все едно наистина ги забелязваше. А каква душа имаше този човек — не отказваше на никого, който вдигне ръка — вътре е. Маршрутките наистина са уникални автомобили, могат да поберат три пъти повече хора от капацитета си. И вътре пътниците стават някак си близки. Усещах сърцебиенето на едно момиче в гърба си (не се оплаквам). Надявах това да се дължи на чара ми, а не на липсата на кислород. Цялото това удоволствие си има цена: билет — 1.50. Отново оцелях.

Реших, че е време за трамвай, а и бях виждал едни нови, леле майко, като космически совалки. Е, нямах късмет, моят беше от старите. Мисля, че №4 по булевард „Цар Борис“. Имаше нещо изключително интересно в този трамвай. По едно време в предната част на трамвая стана адски задушно, а беше януари, парно нямаше, то и зима нямаше, ама нали сме в България, тук нищо няма като хората. Огледах се. Бях заобиколен. Имах чувството, че всички чуват мислите ми (то пък едни мисли). Дали им бях толкова интересен!? Не! Просто от четирите врати на трамвая, които по принцип създават такъв шум, бамкайки на всяко отваряне и затваряне и докарвайки на някой замислен като мен поне микроинфаркт, не работеше нито една. Не, работеше само първата, ама до половината. Ватманът обясни, че са се повредили току-що, по пътя. Добре, че слизах на Руски паметник, че ако бях до Съдебната можеше и тази половин врата да откаже. Забравих да отбележа — имах билет-гарант за моето безпроблемно и комфортно пътуване.

Вече съм на твърда земя и знаех, че нещо ми липсва в колекцията. А, сетих се!

Как можах да забравя метрото, нашия път към Европа. Още като малък, а това беше отдавна, си спомням окопите около ЦУМ, знаех, че там ще има нещо, „Кога?“ — това беше толкова труден въпрос, колкото „Как изглеждат извънземните?“, всеки имаше представа, но никой не знаеше точно! Както и да е, доживях го — в метрото съм. То наистина лети. Е, не че всичко беше по мед и маргарин. Нали ми трябва билет! Служителката ми даде, по-скоро една машинка до служителката. Тогава видях — баркодът беше размазан, грешка, случва се. Но въртележката не ме пусна, проблем. Връщам се при милата дама, е, тя изглеждаше така само на пръв поглед, за помощ. Тя: „Не! Вие не го пъхате правилно!“ Помислих си: „Абе, ти откъде знаеш!?“, ама нали съм възпитан, връщам се обратно. Втори опит — неуспешен! Пак там при тая, която ме обиди, че не мога да пъхам (имам няколко свидетелки, които могат да потвърдят обратното, но не исках да се защитавам на тема достойнство). Тя ме погледна, вбесена от моята несръчност, и с едно аристократично снизхождение ми отвори вратичката за инвалиди (нали и аз бях такъв в нейните очи).

За Бога, нали имах билет, макар и прецакан! За мен нямаше затворени врати! Е, метрото вози добре, това беше черешката на тортата, а бе все едно си в старата S-класа. Най-накрая бях пред моя дом, погледнах към колата си и в този момент поисках да сключа официален брак с нея. Толкова я обичах! Седнах в нея, запалих цигара и си казах: Къде отиде романтиката!? Едно време в градския транспорт всеки ти се усмихваше, това беше един своеобразен facebook, нашата социална мрежа. Сега можеш да видиш усмивка само ако те притисне вратата или ти се затвори под носа. Уж говорим за модернизация и иновация, а една жена пред мен съсипа деня си само защото нямаше билетче и за разлика от много други, които умишлено пестят за сметка на държава и община, тя искаше да бъде честна. Е, читателю, в България животът ти май достигна цената на едно билетче!

Още по темата: Столичен градски транспорт – европейски цени с българско качество

Автор: Владо Миков • Фотограф: Иван Шишиев \ Етюд-и-те на София

 

 

           

 

 

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.