Да те свалят във и от влака

Барахире, понякога прекаляваш с романтиката. Казвала съм ти хиляди пъти, че красотата на нещата се крие в умереността. Излъга ли, когато те попитах дали си гледал „Love actually“? Няма значение. Ето какво имам да кажа и аз за свалките във влак.

Моята история може да не е толкова трогателна и майсторски описана, като тази на Барахир, но пък е моя и това я прави достатъчно… моя. Но и романтика не липсва. Зависи от гледната точка. Както обичам да казвам, всяко нещо е само един от милиони пътища, а общото между тях е, че никой не води до никъде, затова трябва да изберем този, който има сърце – който носи радост. Когато човек следва този път, дори и с влак, те стават едно и спирките до целта нямат значение.

В едно интервю Дженифър Лопес бе казала, че за нея любовта е само една спирка от едно безкрайно пътешествие. Не че Джей. Ло. е капацитет във философска наука, но донякъде е права жената. Полезно е, дори и за здравето, хората от време на време да се влюбват. Позабравили сме какво е чувството, кой ли ни и вини, но не е оправдание да си позволим самосъжалението, породено от мързел и бездействие. Бездействие, ама душевно. То е по-страшно.

Та, пътувам си един ден аз във влака към Стара Загора, не питайте защо. Добре, де, ще си призная – имаше мач между Берое и Левски, пълна трагедия. Купето ми беше уютно, както винаги, звуковете на железницата успокояваха някак тялото ми, слушам си новата Лана Дел Рей и не мисля. И преди Барахир да ме е обвинили несправедливо в плагиатство, бързам да добавя, че въобще не бях задрямала, а следях най-любопитно една случка. Една зараждаща се любов.

Зараждането на новата любов си е банално, та банално. Момче, момиче, тръпка, паднала шапка, преплетени ръце и… любов. Колко му трябва на едно човешко същество съществено да се очовечи? Интересното идва след това (малко преди брак, бебе, беднотия, гладни крясъци, нерви и развод). След като свалих едната си слушалка, напълно нарочно, за да подслушам как се свалят двамата младежи, установих, че момчето няма билет и по някакъв начин е успял да се качи незабелязано за една спирка. Една спирка, но каква! Направо не си представях колко унизително може да се получи за него, когато контролата мине. И ето, не щеш ли, кондукторът се задава, вече малко изморен от една предишна разправа, която малко по-късно също ще стане обект на моето внимание. През това време двамата младежи, смутени и почервенели от срам и бушуващи хормони, разговаряха сладко и почти сричащо по някаква тема, която не беше ясна, но я обсъждаха само и само, за да се сдържат от това да се награбят най-неприлично във влака. Кондукторът учтиво помоли да представим билетите си. Аз имах. Тя имаше. Той беше с празни ръце. Междувременно спирката вече наближаваше и беше въпрос на минута двамата да се разделят един от друг, а аз да стана непосредствен свидетел на един филм. Докато го сваляха обаче, точно преди да слезе от вагона, той се обърна за последен път, с надежда да види красивото лице на своята нова приятелка и бъдеща любима. В този момент тя отърси нервно глава, осъзнала какво изпуска. Скочи като ощипана от седалката, светкавично написа номера си на една откъсната страница от списанието, което бе взела със себе си, и го метна през изхода на вагона. Листчето с телефонния номер се полюля във въздуха, замалко да падне под влака, но не стана. Нямаше вятър, нито друга причина да не падне точно пред обувката на сваления. Така и стана. Такъв е животът. Шанс.

Бях очарована от всичко това. И ето сега, когато се налага да ви разкажа мои истории и преживявания с БДЖ, това е една от първите, за които се сещам. Макар цялата патетика, описана дотук, всъщност беше изключително комично и прекалено забавно, за да е истина.

Половин час по-късно неволно разбрах защо кондукторът бе така ядосан. Оказа се, че в съседното купе пътували две момчета, които също успели да се качат без билети. С цялата си наглост обаче единият, на име Стефан, решил да се направи на ням, а другият – Хамди, му се водел придружител. Само мога да гадая какъв цирк разиграли двамата, когато кондукторът помолил „немия“ да си покаже специалната карта. Другият започнал да ръкомаха във въздуха, уж обяснявайки, че трябва да покаже документ. Всичко това така разгневило нашия кондуктор, че той самият започнал да се чуди какви ги върши на този луд влак. Как им разбрах имената ли? Ми, запознахме се, а след това ходихме заедно на мача. Добри момчета.

Фотограф: Ивайло Петров \ Ivaylo Petrov Photography • Модел: Владислава Войнова • Грим и прически: Калин Иванов, Надя Иванова

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.