За всички, които сънуват и за малцината, които го правят с мен…

Вървях по централните улици на София смълчано. Гледах сградите, булевардите, тъжно изрисуваните стени на училищата, а зимният студ ме пронизваше. Но не студеният въздух ме вледени. Мисълта за отминалите дни бе нещото, което ме смрази и тялото ми потръпна за миг. Всичките луди моменти, които тогава ме плашеха до смърт и поставяха в най-безумни ситуации, всички неща, които тогава си позволявах да правя, но след това се чувствах като предател към самата мен, сега ми липсват. Нещо повече – имам нужда от тях. Защо ми е толкова трудно да се откъсна от миналото? Каква е тази изгаряща сила, която все ме притегля към тези моменти, към тези хора, към тези места, градове, коли, образи? Искам да продължа напред, да забравя всичко, което настоятелно отбелязвах преди, че ми къса сърцето и ме прави само уязвима и нищо повече. Искам да се наслаждавам на всеки настоящ момент, защото зная, че след време ще си спомням пак по същия познат, безнадежден начин и ще се измъчвам, че съм пропуснала и това. Сякаш съм създадена да пропускам всичко в живота…

Улиците ги виждах вече черно-бели, ако въобще може да се каже, че виждам, след като очите ми бяха замъглени от напиращите сълзи. Но някак сълзи не потекоха. Разбрах, че истинската мъка няма сълзи. Тя беше нещо задушаващо отвътре, което парализираше не само двигателните ми функции, но и душевните. Чувствах се сама по един много фатален начин. Вървях все напред, а сякаш стоях на едно място неподвижна. И краката не си усещах вече. Ха, душата ми я нямаше, та за краката ли да се притеснявам? Това обаче не е любовна история. Любовта отдавна я нямаше, но това вече не ми пречеше. Бях свикнала с тази липса. Не е и история за приятелство. Никога не съм имала приятели. Може би само за един миг преди много време… най-прекрасният миг. Разказът ми е за липсата на нещо много по-осезаемо, когато го няма – вдъхновението. Последицата от загубата на горните две. Загубата на човек се преодолява лесно. По-лесно, отколкото си мислите, наистина. Загубата на вдъхновението и възторга от живота е непоносима. Трябва да имаш топки за такова нещо. Трябва да си голям смелчага, за да се докараш сам и напълно съзнателно до това положение.

Някога заглеждали ли сте се в асфалта по залез-слънце? Златист цвят, но някак тъжен. През зимата е по-поносима гледката, иронично е… като виц. Лятото прави гледката непоносимо тъжна. Не ме питайте защо се вглеждам в тези дребни детайли. Все едно аз да ви питам защо дишате (не че остана много въздух за дишане в нашата държавица). Може би затова не можете да се дишате по принцип. Както и да е!

Невероятно е! Дори това, което ме е вдъхновило да пиша тези неща, с всеки ред избледнява все повече. Дори това е само един миг, изтъкан само от краткотрайното чувство на тъга. Това е само една нишка, която скоро ще се скъса, а след това… нищо. Между другото заваля…

Фотограф: Иван Шишиев (Етюд-и-те на София)

Author: Тори Алберт

"Аз знам това което знаеш и ти, но знам и нещо повече, което няма да ти налагам да знаеш." К. Кастанеда

Share This Post On
468 ad

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.